да ги подкрепят. На практика често всичко става обратното.

  От тук той прави следния  извод : основната част от телевизионното комерческо съобщение да се представи под формата на устна реч. Това което е най-важно, никога не трябва да се позволява изображението и движението да преобладават над звука, понеже когато зрителите престанат да слушат,никаква комуникация не произхожда.

  Дадения “фактор отвличане“ обяснява защо толкова много рекламни клипове се възприемат неправилно от публиката. А така също се обяснява и защо така добре работи използвания от “ Procter & Gamble “ подход когато в рекламите се показват сцени от уж реалния живот, когато  действията  на героите в рекламните клипове не отвличат вниманието на зрителите от произнасяните думи. Такива сюжети не предизвикват “ див “ зрителски възторг  хората просто ги запомнят.

  Когато човек иска да получи истинско удоволствие той по правило “ се обръща към слуха “. Съпоставете например времето   прекарано от вас в слушане на музика и времето за разглеждане на картини и фотографии.

  Между рекламодателите и целта на техните творения тоест потенциалните клиенти, несъмнено съществува огромно “несъответствие “. Около 85 % от цялото време на контакт на потенциалните потребители са средствата за масова информация се полага на телевизионните и масови предавания /ориентирани за слушане/ и само 15 % се отделят на средствата за масова информация, ориентирани към зрението / вестници и  списания/.

  От друга страна 55 % от рекламните средства се насочват към СМИ, ориентирани към зрението  / печата /, и само 45% в СМИ наблягащи на слуха / ефирни /. Тук възниква въпросът правилно ли наричаме телевизията ориентиран към слуха рекламен носител?

      Разбира се,че не. Но изследванията показват,че в комуникативната ефективност телевизионният звук е значително по – важният елемент, отколкото признават повечето рекламодатели и агенции.

  До тук разгледах две основни теории, свързани с процеса на възприятие.